Великите военни лидери
Атила и Хуните
Още през I в. сл. Хр. в китайските извори се говори за хуните. По това време те са разделени, част от които са във васални отношения с Китай. Същевременно сред тях се движат, прикрепят или отделят други различни групировки, които поддържат войната за усвояване на големите пасища в Централна Азия. През този стадий конните народи все още се движат из степта заедно с целите си семейства. Постепенно отделните орди добиват своята оформена територия, което води и до специализация на животновъдството, съобразно с видовете степи. На места се стига до временно усядане и практикуване дори на земеделие. Големите кръвнородови колективи започват да си строят временни селища от шатри, които се изграждат и прибират много бързо.
Около Китайската империя борбата не преставала, особено след като от II в. сл. Хр. нататък при династията Хан, тя временно се разпада на три държави. Нападенията продължили и през следващите векове, а нападателите станали многобройни. До IV в. обаче хуните все още не отиват по-навътре в Европа. В тези степи те се смесват с голям брой други номадски народи, главно угури. Към средата на IV в. част от хуните, които идват от Западен Сибир, увличайки със себе си угурски племена, започват да нападат аланите, които живеят край Аралско и Каспийско море, и около 370 г. сл. Хр. ги побеждават напълно. Те присъединяват към своята общност голяма част от победените, постъпвайки с тях както с угурите. Така се стига до нападенията срещу готите на Херманарих и до напора към източните и западните граници на Източната Римска империята.
Хунските племена стоят на заден план в политиката на Източната Римска империя, до първата половина на V в. и дори понякога участват като нейни наемници в борбата ѝ срещу готите например, хунският вожд Илдис, който помага в сраженията срещу Гайна през 400 - 401 г. сл. Хр. След като успяват да изместят част от готите в отвъд дунавските им поселища, хуните на свой ред започват системно да нападат балканските земи, като комбинират тези походи с други, насочени към Централна Европа. Това е периодът на бързия разцвет на така наречената Хунска империя. В европейската история хуните могат да се вземат като образец за онези номадски етнически групи, които навлизат в Европа откъм Централна Азия през цялото ранно средновековие.
В началото на V в. е регистрирано само едно нападение по Дунав - през 408 г. Илдис превзема крепостта Кастра Мартис. А император Аркадий сключва договор с хуните да не нападат повече земите на юг от Дунав, но договорът не се спазва. Хунската мощ добива големи размери: отделните племенни вождове събират при необходимост добре обучена конница. Това принуждава византийската власт да вземе мерки за укрепване на северната граница и за засилване на дунавската флотилия. При император Теодосий II е предприето обновяване на крепостните стени на столицата - Теодосиевата стена. След няколко нападения на хуните в западните провинции императорът се съгласява да поднови договора с тях и да им плаща годишен данък. По-късно между хунския вожд Руа и Теодосий II избухва нов конфликт по повод отцепването на няколко племена от хунския съюз, които минават под властта на империята.
През 434 г. Руа умира и Теодосий побързва да влезе в договорни отношения с наследниците му - неговите племенници Бледа и Атила. Договорът, сключен в гр. Маргус на р. Морава, предвижда удвояване на данъка, създаване на условия за търговия по дунавските градове, тежки условия за откуп на византийските пленници и др. Същевременно империята се задължава да не приема бегълци, поданици на хуните. Този договор е спазван в продължение на няколко години, през които хуните постигат най-голямото си териториално разширение: от Кавказ до Рейн и от Панония до Северна Елба. Центърът на тази власт е Панония, откъдето се предприемат кръстосани действия към западните земи и към крайдунавските територии на Източната империя.
През 439 г. приключва укрепването на Теодосиевите цариградски стени. Тъй като византийските войски трябва да водят военни действия и на изток, където персите нападат в съюз с някои арабски племена, дунавската граница отново става уязвима. През 441 г. хуните отново превземат няколко крепости по Среден Дунав. Две години по-късно, при ново нахлуване на хуните, техните орди се насочват по Диагоналния път и нанасят големи поражения на Найсос ( Ниш ), Сердика, Филипопол, стигат до Термопилите и Аркадиопол .
Атила - легендарният вожд на хуните, става техен единствен господар през 444 г., след като убива брат си Бледа. Тогава той разширява владенията си и по Северното Причерноморие. През 447 г. Атила осъществява ново голямо нападение по Дунава. Този път те навлизат дълбоко в балканските земи. Византийските управници започват да се страхуват за столицата. През 448 г. с византийска намеса е организиран заговор срещу Атила, който обаче е неуспешен. Скоро отношенията с Източната Римска империя се подобряват. Тогава Атила насочва ударите си на запад през 451 г. , когато хунските орди преминават Рейн и опустошават Източна Галия, като стигат до гр. Орлеан и го обсаждат. Обсадата обаче е изоставена, а на връщане Атила е пресрещнат от римския военачалник Аеций, който действа и с помощни войски от франки, вестготи и други наемни племена. На 20 юни Атила е победен за първи път при Каталаунските полета в Средна Франция. Въпреки това на следващата година, през 452 той започва нов опустошителен поход към Италия. В Рим се среща с папа Лъв I, но след това се връща обратно в лагера си в Панония, там умира внезапно през 453 г.
С внезапната смърт на Атила, започва и бързото разпадане на неговата държава, където се водят междуособни борби между наследниците му. Германските племена също започват бързо да отпадат от огромната хунска общност. Около година след смъртта на Атила настъпва краят на хунската мощ. Към края на века остава само споменът за Атила, наричан "Бич Божий". Първоначалният бърз възход и териториалното разширение, както и бързото разпадане на Атиловата - "степна империя" са пример за появата и изчезването на подобните на нея кратковремени държавни образувания.
